За тъмното в душата си ми разкажи

За тъмното в душата си ми разкажи...

За светлото -- сама ще се досетя!

Къде погребваш мъртвите мечти

и трепетите тайни на сърцето;

къде оставяш другото си „аз", 

когато се усмихваш на подлеца, 

къде таиш гнева си необязден 

и храниш на омразата живеца... 

За тъмното в душата си ми разкажи... 

За болката, която те изгаря... 

За спомена, от който ти горчи 

и за кошмара, който се повтаря... 

За грешките -- човешките -- и тези, 

които само Господ ни прощава... 

За стъпките ти по ръба на бездната 

и за сълзите, в тъмното оставени... 

За пътища с примамливи лица, 

внезапно свършили във пустотата... 

Накрая ми кажи за любовта 

и вечната й сянка -- самотата... 

Как носиш туй, което ти тежи, 

как с мъртвите любови се сбогуваш... 

За тъмното в душата си ми разкажи -- 

a светлото сама ще дорисувам... 

Автор: Весела Димова

Неделя

В неделя ми харесва тишината.

Светът е сънен – още му се спи...

От утре ще се втурне в необята,

но има време. И му се мълчи... 

И гледай как леглото става лодка,

завивките са пухкави вълни,

възглавницата – белоснежен облак,

в неделя имат време за мечти...

Небето ми разлиства птица – книга,

и звездни букви в стаята валят...

Неделя е! И имам два – три мига

за теб и мен, да си измисля свят...

В такива дни дори ми се лети.

И няма кой да каже, че съм луда.

Една неделя – време да мълчим.

Във всяка тишина се ражда чудо...

Автор: Мира Дойчинова - irini

Аз искам такава любов

Аз не искам любов, от която боли,

а такава любов – да живея за нея,

да ме кара да искам да дишам или

и през Зима да чувам как славеи пеят.

Аз не искам любов, дето все по ръба

ще е днеска усмихната, утре пък няма,

а такава любов, дето чак до гърба

от корема ще тръгва – щастлива и пряма.

Аз не искам любов, от която вали,

а такава любов, от която да грее,

от която да чувствам любовни стрели

и със тях във сърцето до гроб да живея.

Аз не искам любов – всекидневно клише

със изтъркани думи и показни чувства,

отлежало уиски във скъпо шише,

а такава, която деня ми раздрусва

и такава, която е смисъл за мен,

и със мене ще ляга, и с мене ще става.

Всеки в своя живот е за нея роден –

ей такава любов все да ИСКА И ДАВА. 

Автор : Николай Дялков /bohem/

От книгата "Нагазване в женски води"

Писъмце

НА ЛИСТЪТ БЯЛ СТОЕШЕ САМО "МАМА"

Едно дете, в ръце моливче стиска,

на дядо Коледа то пише писъмце.

Със четири букви е това, което иска,

а пълни с обич цялото сърце.

МАМА – написа бавно, сякаш да не сбърка

и от окото стече се сълза.

Огледа се и бързо я преглътна,

не искаше да знаят за това.

Научило се бе да бъде силно,

приело някак своята съдба,

но бе дете и вярваше наивно,

на Kоледа, че стават чудеса.

Не искаше играчки, дрехи хубави,

че те не стопляха сиротната душа.

То искаше моментите изгубени,

със своите близки, майка и баща.

То искаше прегръдка нежна, чиста,

във своят дом безгрижно да расте.

Поредната сълза преглътна бистра,

поредната надежда му отне.

На листът бял стоеше само "МАМА",

а в мислите рисуваше небе.

Как да замести болката голяма,

която носи в малкото сърце?

Прибра писмото и го адресира,

с таз дума се изчерпваше света...

И дядо Коледа, ти чуй: ако те има -

дари със майки клетите деца!

...И тука и поета се разплака,

от краткото, но тъжно писъмце,

а ТО, остана в ъгъла да чака,

жадуваните майчини ръце...

Автор: Таня Илиева

Задушница е

Задушница е 

Смирена и кротка до гроба стоя, 

отсреща ме гледат две тъжни очи,

и сякаш нещо искат да кажат,

притихвам, студеният камък мълчи.

Задушница днес е, дойдох да те видя,

все нямам време да отскоча насам.

Но ти си жива в сърцето ми, майчице,

простила за всичко си знам.

Завъртя ме живота в своята мелница,

нищо ми той не спести,

и всеки ден се срещам със хора

уж живи, а с мъртви души.

Майчице, дойдох да те видя,

а като дете се разплаквам, прости!

Не се тревожи, ще премина през всичко.

Силна съм, нали такава ме искаше ти.

ВЕРА ИЛИЕВА
/от стихосбирката "Есенна магия"/

Синовете ни

Ех, тези наши синове...

Обичаме ги прекомерно -

единствените богове

във нашето небе вечерно.

Прощаваме им сто вини.

Не е ли чудо, ми кажете,

че ние, крехките жени

сме силно рамо за мъжете?

Треперим, ако в тежък час

внезапно стигне ги неволя.

Преглъщаме сълзù без глас,

за щастието им се молим.

Дори да ни забравят те,

за тях е всяка наша мисъл.

Ех, тези наши синове...

без тях животът губи смисъл!

Автор:Нина Чилиянска

Писмо до дъщеря ми

Ще мине време моя дъще, 

когато вече няма да ме има,

покоя ще се вмъкне вкъщи, 

ще стане хладно, като зима...

Ще молиш времето да върнеш, 

със спомена на мъничко момиче,

ще искаш пак да те прегърна,

ще помниш, колко те обичах...

В дома ни ти ще се завръщаш,

но... няма кой врата да ти отвори,

само тишина ще те прегръща

и няма със кого да поговориш...

Ще мине време, ще настане... тихо!

Ще шуми на двора бялата бреза,

в спомен твой ще съм усмихнат,

в окото ще съм пареща сълза...

Ще мине време - някога ще мине,

минавай скъпа, пък макар и рядко,

все още тук съм... и ме има.

Помни, че те обичам :

Татко.

Автор: Валентин Желязков

Корени

Ти спомняш ли си дядо, баба?

И знаеш ли рода си?

Дали наистина познаваш 

и майка си, баща си? 

Дали от нещо се срамуват?

С какво в живота се гордеят?

От колко болки се страхуват? 

И тайно за какво копнеят? 

Дали познавал си жената,

стояща зад статута “мама”?

Дали открил си и душата 

под ролята “баща-стомана”? 

Какво си наследил от татко?

Какво научил си от мама?

Май спомените ти са кратки 

и корените ти ги няма. 

Какво не искаш да повтаряш

от грешките им и съдбите,

та несъзнателно затваряш 

на миналото си вратите? 

И мислиш: много си постигнал,

на миналото гръб обърнал.

Но как ще знаеш докъде си стигнал, 

ако не знаеш откъде си тръгнал? 

Мадлен Алгафари

За лека нощ!

Луната изплува със ясно лице

и злато изля над земята -

красива, блестяща, с туптящо сърце

загреба с ръце в тъмнината.

Приседна на лодчица сребърна в миг,

невидим слуга я понесе,

проблесна от радост прекрасният лик

и звезден се шепот разнесе.

Луната заплува в безкрайната шир,

в море от прекрасни дантели -

високо в небето, в спокойство и мир,

далеч - сред зведиците бели.

Автор:Петя Дубарова 

---

Сподели :