Спънах се и паднах!
Не казвам, че ми подложиха крак.
И там, от ниското, света видях.
Той беше много по-различен –
светлините само ръждавееха,
а въздухът бе гнилоч.
И кал и тиня, смрад и отчаяние...
и задух!
Обувки преминаваха край мен –
едни забързани, а други глухи.
Ръка протягах – те заобикаляха,
за помощ виках - с черна кал ме пръскаха!
Плачех – само ме настъпваха,
и ме прескачаха.
Обувките различни бяха.
Имаше красиви, имаше модерни,
имаше от скъпа кожа,
имаше и с дупки...
Но вървяха!
Господи!
Вървяха!
Лежах в калта,
а въздухът изстиваше в гърдите ми,
докато шепнех: ,,Боже! Как я наредих?
Да падна, да кървя и да се моля."
От толкова протягане нагоре
ръцете ме боляха.
И тогава...
две бели патерици – там,
до мен в калта се спряха!
И станах! И вървя! Но оттогава
на всеки паднал аз ръка подавам!
Подай и ти, приятелю,
не му мисли!
Повярвай ми –
там, в ниското, боли!
Сподели :
Няма коментари:
Публикуване на коментар