Приятели

Ела, приятелю, и ти вземи си чаша -

и нека за другарството да пием

преди нанякъде отново да запрашим

и пак живота си да преоткрием

Ти помниш как стояхме гологлави

и гледахме света, разстлан в краката

над бездната летяхме, чисти, млади,

закърмени с дъха на планината

Или поемахме нататък, към морето

и брулеше ни вятърът в скалите

и с всеки порив трепваше сърцето

от пръските солени във очите

И диви бяхме, опиянени, горди,

постигнахме тъй много с теб, нали -

нали напук останахме свободни,

нали напук не вярвахме в лъжи...

Да пием, друже, с благодарност топла,

че осмелихме се да си нарочим път -

по него чакат ни огньове още,

които и за други ще горят...

Ти знаеш, накъдето и да тръгнем,

ще стигнем заедно до края на света

и стига ни поне за миг да зърнем

проблясък на поредната зора -

За да се сетим, че покоят е за други,

а нас ни чакат още хиляди съдби

и себе си не мога да изгубя

докато редом с мен пъртина биеш ти.

Автор: Алексей Видински

За тъмното в душата си ми разкажи

За тъмното в душата си ми разкажи...

За светлото -- сама ще се досетя!

Къде погребваш мъртвите мечти

и трепетите тайни на сърцето;

къде оставяш другото си „аз", 

когато се усмихваш на подлеца, 

къде таиш гнева си необязден 

и храниш на омразата живеца... 

За тъмното в душата си ми разкажи... 

За болката, която те изгаря... 

За спомена, от който ти горчи 

и за кошмара, който се повтаря... 

За грешките -- човешките -- и тези, 

които само Господ ни прощава... 

За стъпките ти по ръба на бездната 

и за сълзите, в тъмното оставени... 

За пътища с примамливи лица, 

внезапно свършили във пустотата... 

Накрая ми кажи за любовта 

и вечната й сянка -- самотата... 

Как носиш туй, което ти тежи, 

как с мъртвите любови се сбогуваш... 

За тъмното в душата си ми разкажи -- 

a светлото сама ще дорисувам... 

Автор: Весела Димова

Неделя

В неделя ми харесва тишината.

Светът е сънен – още му се спи...

От утре ще се втурне в необята,

но има време. И му се мълчи... 

И гледай как леглото става лодка,

завивките са пухкави вълни,

възглавницата – белоснежен облак,

в неделя имат време за мечти...

Небето ми разлиства птица – книга,

и звездни букви в стаята валят...

Неделя е! И имам два – три мига

за теб и мен, да си измисля свят...

В такива дни дори ми се лети.

И няма кой да каже, че съм луда.

Една неделя – време да мълчим.

Във всяка тишина се ражда чудо...

Автор: Мира Дойчинова - irini

Аз искам такава любов

Аз не искам любов, от която боли,

а такава любов – да живея за нея,

да ме кара да искам да дишам или

и през Зима да чувам как славеи пеят.

Аз не искам любов, дето все по ръба

ще е днеска усмихната, утре пък няма,

а такава любов, дето чак до гърба

от корема ще тръгва – щастлива и пряма.

Аз не искам любов, от която вали,

а такава любов, от която да грее,

от която да чувствам любовни стрели

и със тях във сърцето до гроб да живея.

Аз не искам любов – всекидневно клише

със изтъркани думи и показни чувства,

отлежало уиски във скъпо шише,

а такава, която деня ми раздрусва

и такава, която е смисъл за мен,

и със мене ще ляга, и с мене ще става.

Всеки в своя живот е за нея роден –

ей такава любов все да ИСКА И ДАВА. 

Автор : Николай Дялков /bohem/

От книгата "Нагазване в женски води"

Задушница е

Задушница е 

Смирена и кротка до гроба стоя, 

отсреща ме гледат две тъжни очи,

и сякаш нещо искат да кажат,

притихвам, студеният камък мълчи.

Задушница днес е, дойдох да те видя,

все нямам време да отскоча насам.

Но ти си жива в сърцето ми, майчице,

простила за всичко си знам.

Завъртя ме живота в своята мелница,

нищо ми той не спести,

и всеки ден се срещам със хора

уж живи, а с мъртви души.

Майчице, дойдох да те видя,

а като дете се разплаквам, прости!

Не се тревожи, ще премина през всичко.

Силна съм, нали такава ме искаше ти.

ВЕРА ИЛИЕВА
/от стихосбирката "Есенна магия"/

Синовете ни

Ех, тези наши синове...

Обичаме ги прекомерно -

единствените богове

във нашето небе вечерно.

Прощаваме им сто вини.

Не е ли чудо, ми кажете,

че ние, крехките жени

сме силно рамо за мъжете?

Треперим, ако в тежък час

внезапно стигне ги неволя.

Преглъщаме сълзù без глас,

за щастието им се молим.

Дори да ни забравят те,

за тях е всяка наша мисъл.

Ех, тези наши синове...

без тях животът губи смисъл!

Автор:Нина Чилиянска

Писмо до дъщеря ми

Ще мине време моя дъще, 

когато вече няма да ме има,

покоя ще се вмъкне вкъщи, 

ще стане хладно, като зима...

Ще молиш времето да върнеш, 

със спомена на мъничко момиче,

ще искаш пак да те прегърна,

ще помниш, колко те обичах...

В дома ни ти ще се завръщаш,

но... няма кой врата да ти отвори,

само тишина ще те прегръща

и няма със кого да поговориш...

Ще мине време, ще настане... тихо!

Ще шуми на двора бялата бреза,

в спомен твой ще съм усмихнат,

в окото ще съм пареща сълза...

Ще мине време - някога ще мине,

минавай скъпа, пък макар и рядко,

все още тук съм... и ме има.

Помни, че те обичам :

Татко.

Автор: Валентин Желязков

Корени

Ти спомняш ли си дядо, баба?

И знаеш ли рода си?

Дали наистина познаваш 

и майка си, баща си? 

Дали от нещо се срамуват?

С какво в живота се гордеят?

От колко болки се страхуват? 

И тайно за какво копнеят? 

Дали познавал си жената,

стояща зад статута “мама”?

Дали открил си и душата 

под ролята “баща-стомана”? 

Какво си наследил от татко?

Какво научил си от мама?

Май спомените ти са кратки 

и корените ти ги няма. 

Какво не искаш да повтаряш

от грешките им и съдбите,

та несъзнателно затваряш 

на миналото си вратите? 

И мислиш: много си постигнал,

на миналото гръб обърнал.

Но как ще знаеш докъде си стигнал, 

ако не знаеш откъде си тръгнал? 

Мадлен Алгафари

Сърцето ми

Не ти признах - сърцето ми е огън!
Ще можеш ли в ръце да го държиш?!
Вземи и пробвай! От венец до гроба...
Е, хайде де! Ти длани протегни...
Сърцето ми вода е - да се чудиш!
Ще можеш ли сърцето да изпиеш?!
Вземи и пробвай! Аз ще съм от лудите,
пустиня дето искат да напият...
Сърцето ми е въздух в планината!
Ще можеш ли с сърцето ми да дишаш?!
Не стига кислород... Боли в ребрата...
Ръката се не вдига да опише...
Сърцето ми е нива разорана!
Ще можеш ли с любов да я засееш?!
Опитай! Щом не можеш, жива рана,
след тебе, по листа ми, ще немее...
Но запомни! Сърцето ми любов е!
Ще можеш ли сърцето да прегърнеш?!
Вземи и пробвай! Ако си готова
при мене, за последно, да се върнеш.

Автор: Красимир Дяков

---

Сподели :

 

Отиде си един прекрасен човек

Дълбок поклон пред големия талант на Станка Пенчева! Нека почива в мир!

ХУБАВИТЕ ХОРА

Те са светли - като диамантите.

Те са редки - като диамантите.

Разпилян е чистият им блясък

сред безкрайни пластове от пръст,

камъни и пясъци...

Мен ми стига, че все пак ги има

по земята -

хора, като мене, зрими.

Не измислени, не святи.

Стига ми, че в пътища мъчителни

те понякога ме стигат, задминават.

И не знам с кръвта си ли, с очите ли -

хубавите хора винаги узнавам.

Може би -

по топлината, със която ме докосват,

по оная яснота,

дето всичко сложно прави просто;

може би -

по радостната болка,

по мъчителния порив

нещо хубаво и аз да сторя...

И не питам колко са.

Стига, че ги има -

истинските, хубавите хора.

   Станка Пенчева

---

Сподели :

 

Какво ти липсва, за да си честит?

Какво ти липсва, за да си честит?

Що още искаш, лакомнико смъртен?

Тъй малко ти е нужно да си сит-

отвънка- залък хляб, мечта- отвътре!

И нищо друго. Другото е смърт,

лъжовна лакомия, празна жажда.

Мечтата да е мека, хлябът- твърд!

Такива само ще ти се услаждат.

Не искай нищо повече! Помни:

човекът е устроен толкоз жалко,

че колкото и земни благини

да има, вечно му изглеждат малко!

Какво ти липсва още, братко , та

се чувстваш все самотен и ограбен?

Май всичко имаш. Само не мечта?

Май си забравил сладостта на хляба,

та за това те мъчат скръб и глад?

Ако е тъй, знай- един е лекът:

раздай се цял на този беден свят!

Пак беден си стани! Че най-богат е

в своето раздаване човекът!

Автор: Дамян Дамянов

---

Сподели :

 

Уморена, на края на времето

 ‎Уморена, на края на времето,

ще приседна за миг на ръба.

Колко много от мене са вземали?

Колко дадох? Ще тегля черта....

И ще хвърля в измамната бездна

всяка мисъл за сметка и дълг.

Нека тежки обиди изчезнат.

Нека всичките болки мълчат...

И такава – във пъти по-лека –

ще разперя с надежда ръце.

Ето, вече си имам пътека!

Не пътека, а цяло небе...

И внезапно разбирам накрая

как летят всички птици без страх.

Не защото се раждат във Рая.

А защото го носят със тях.

Автор: irini

---

Сподели :

 

Приятелите винаги остават

Приятелите със черти познати

не носят на ревера си емблема.

Откриваме ги само по душата,

опора щом ни дават без да вземат.

За себе си мълчат, но ни изслушват,

разделят наш'те грижи, свойте ризи.

Приятелството не е бар задушен,

във който хора влизат и излизат.

Приятелите ни без думи казват

и всички провинения прощават.

Отиват си любови и омрази,

приятелите винаги остават.

Те не ценят по титли и услуги,

а внасят ред в душите ни човешки.

Останалите са в графа „и други”

като допуснати печатни грешки.

Автор: Димитър Ценов

---

Сподели :

 

Раздяла

Разпилян звезден прах по паважа

и мечти разпилени, изгубени. 

Вече нямам какво да ти кажа -

спят очите, угасващо влюбени. 

Спи сърцето, потъват в забрава

чувства, мисли и спомени зли. 

Безразличие само остава

в две лишени от спомен сълзи. 

Не преплитай въздишки безсмислени; 

длан във длан - не протягай ръка. 

Не докосвай - недей даже мислено. 

Не докосвай - не искам така. 

Тръгвай, ставай, отивай далече

и недей да се връщаш назад. 

Между нас любовта свърши вече

свърши с нея и целият свят. 

Разпилян звезден прах по паважа. 

Разпилени, бездомни мечти. 

Вече нямам какво да ти кажа

а лъжичката болка горчи ...

Автор: Пеньо Пенев

---

Сподели :

 

Недей разплаква никога жена!

Недей разплаква никога жена!

Че, казват Господ и брои сълзите..

Ти обич дай и. Нежна при това..

И тя ще ти осмисли дните..

Недей разплаква никога жена,

че те самите мили са създания..

Макар, понякога да бъдат за беля

причината, за нашите страдания..

Недей разплаква никога жена!

Красиво цвете просто подари и..

И винаги с усмивка на уста,

грешките и нейни ти прости и...

Недей разплаква никога жена!

Люби я с трепет, страст и нежност!

Шепни и влюбените си слова..

И тя ще бъде твоя цяла вечност..

Недей разплаква никога жена!

Че, казват Господ и брои сълзите..

Посрещай я с усмивка в утринта,

а нощем я целувай сред звездите...

Добромир Радев

---

Сподели :

 

Навярно ме е писал Андерсен...

Вече не мога да плача за теб.

От такава любов се умира.

Има приказки, дето не свършват добре.

А aз... все такива намирам.

Няма друг, допълнителен край.

Принцът е просто илюзия.

На принцесата вече не и се мечтае.

От мечти е до кръв охлузена.

И си сваля короната. Знае, че тя

също е просто картонена. 

Хвърля я в ъгъла. При любовта.

И парчетата счупени спомени.

Няма принц. Само някакъв мъж,

който боли като триста. 

Думите... Тях ги задръж

за принцеса, която ги иска.

Аз се наслушах. Навярвах. И толкова.

Резултатът е - самота.

Погледни ме -

нямам място за повече болки.

Усетѝ колко много боля.

Сбогом, принце. Недей да ме помниш.

И прощавай, че вярвах в теб.

Чаках дълго... 

Студено.

Бездомно е.

Тази приказка просто

не свършва добре.

Автор: caribiana

---

Сподели :

 

Добър вечер, госпожо Съдба !

Много бързо дойде, не очаквах,

вчера писах до Бога молба,

във която от теб се оплаквах.

Поседни, не ми стой на крака,

ще ти сипя от мойта горчилка –

колко много за теб се старах -

да ме имаш за своя любимка.

Вече знам да летя без крила,

без крака се катеря високо,

но поредната тежка врата

пак размаза ми пръста жестоко.

Мислиш как без пощада – ни грам -

чак пред Бог наклеветих те аз,

невъзпитана, лоша, без срам,

но не искам пари, нито власт.

Може би във момента греша,

може би те от други ревнувам,

но прости ми и тази вина,

аз отдавна мечти не сънувам.

Аз отдавна научих, че ти

няма начин да бъдеш сменена,

но те моля – поне ми спести

тежестта, че не вярваш във мене.

Aвтор: Валя Василева

---

Сподели :

 

Среща

На среща съм. С колегата. От другия отдел.

Посреща ме, облечен като на Клайн модел.

В ръцете стиска рози - червено кадифе...

"Ще има среща - мисля си - след нашето кафе."

Подава ми букета. Сащисана мълча.

Поглеждам го различно - с очите на жена.

Краката ми омекват, но здраво се държа.

А, бе, нали съм дружка? Как така!?

Завиваме зад ъгъла. Уж било кафене...

Избира най - далечното и тъмно сепаре.

Предлага да вечеряме. Това не е било!

Все службата обсъждахме и все по същество.

От месеци се срещахме - през седмица, през две.

С кафето лаф да става и беше ни добре.

Служебните неволи обсъждахме до час.

Той тръгваше към тях си, а аз пък - към у нас.

Но тази вечер странна е, по - странна отпреди.

Аз тръпна кат' тинейджърка, той нова реч реди.

Говори той за връзките, най - старите в света,

за мъжката позиция, дори за възрастта...

Аз съм жената с опита, житейски при това,

обърквал той посоките и търсел мъдростта.

На улава са правя, че днес не съм в кондиция.

Така съм разцентрована. Минавам в опозиция.

"Посоките обърквал..." - Той май не е добре,

една си е посоката... А аз не съм дете.

Сервират ни вечерята. И вино. Ха сега!

Загубила дар слово кат' статуя мълча.

Наздравицата, първата, е вдигната за нас,

а аз се назландисвам и пак си правя пас.

"А, бе, младежо - мисля си - тук не е Холивуд.

Такава връзка с какичка е истински барут."

Но само мисля, трая си. Е, той е хубав мъж.

И цяла вечер спрягам си "разцъфналата ръж"...

Потегляме към вкъщи, в колата пак мълча.

Пред входа като слезна, въх, как да се държа?

Зарових си във чантата за ключовете пусти -

така избегнах срещата със неговите устни.

Успях да се измъкна, а бях си омагьосана,

омекнала от виното... Разминах се на косъм...

Усмихна се, разбрал ме и само тихо рече:

- Дано да ме сънуваш... До утре... Лека вечер...

Със виното, с целувката, до тук се справих борчески.

Дали пък утре вечер да не подходя творчески???

Автор: andrina_mark

---

Сподели :

 

Душата ми

Душата ми вихрушка я обрули,

 защо я пуснах гола и пеша

 сред вашите ласкателства и хули...

 Защо ви дадох своята душа?

 Защо ли като храм ви я отворих

 без да помисля аз, че някой ден

 незнайно кой от вас, жестоки хора

 иконите без свян ще окраде.

 Не съжалявам, че е пуст олтара

 и че вратите са разбити с бяс,

 но съжалявам че със свойта вяра

 днес няма где да се помоля аз.

 Душата ми, обрулена и мъртва

 пустее без икони и олтар...

 Във нея аз ви пуснах като в църква,

 а трябваше да сложа катинар!

 Автор: Дамян Дамянов

---

Сподели :

 

Напук

Е, щом ме питаш как съм, ще ти кажа,

за ужас на мнозина съм добре,

решили от мечти да ме откажат,

ще ги откажа от отровни бесове.

Те духом се опитват да ме смажат,

духът ми е свободен да лети,

отива до мечтите ми, разказва,

след туй при мен се връща, пак лети.

Високите поглеждам от високо,

напук на тях и средния ми ръст,

опитват се дори да ме прескочат,

не могат, лазят, почват да пълзят.

Попаднали в брътвежите злочести,

омесени във собствен сос и жлъч,

обсебени от завист нечовешка,

раздирани от мисълта за мъст.

Е щом ме питаш как съм, вече знаеш,

че всеки ден воювам с бесове,

победите отдавна не ме радват,

Разбра ли… аз съм дразнещо добре!

Автор: Петко Илиев

---

Сподели :